понеделник, 15 април 2013 г.

ТРЕТА ЧАСТ: Стоил Неравни, Великото пиратско приключение, СБЛЪСЪКЪТ НА ВСЕМОГЪЩИЯТ ДУХ, епизод първи




СТОИЛ НЕРАВНИ

     Великото
              пиратско
                    приключение:
СБЛЪСЪКЪТ НА ВСЕМОГЪЩИЯТ ДУХ    





Илюстрации от автора

трета част

ЕПИЗОД ПЪРВИ

2013








Глава 1.

Духът

Преди много, много години имало трима войни, които вървели по цялата земя и взимали силата на всяко  кралство , което им се е изпречило! Скоро те завладяли всичкия Обратен свят, но и това  не им е било достатъчно.  Изкали още и още сила. Силата на боговете. Всемогъщите богове разбрали, че ще ги нападнат и затворили силата си в една от своите стъклени сфери. Но това не спряло тримата войни. Дори боговете (създателите на света) не можели да  ги победят! И били повалени.


 Преди войните обаче да вземат сферата,  боговете се съвзели, със сетни усилия са се надигнали и успели да    превърнат  войните в  Дух. Поставили  го в здрав ковчег , който  заровили дълбоко в земята завинаги.Това предание за войните се е  разказвало от уста на уста  още в ония далечни времена, та чак до днес.
След  толкова много  години от тогава( вече по наше време), един от най-жестоките престъпници знаел за преданието и упорито търсил да  намери ковчега,  за да освободи Духа и да го подчини. Целта му е била да превърне ковчега в оръжие  за унищожение на човечеството. Както обикновено  се случва в Обратния свят, търсенето  му се увенчало с успех: золодея намерил ковчега и го превърнал в ужасната машина. Но тогава дошли двама герой,  с техните изтински близнаци от друго измерение и  разрушили машината.


Тя се взривила и Духа изкочил от нея,  а Зъл бил мъртъв. Това беше подробно описано във Втора част на книгата„Великите пиратски приключения".




Глава 2.

Нападениято

Тази легенда се носеше навсякъде. Включително и в детските учебници по история. А героите,  който онищожиха  машината бяхме: аз  –  Стоил Неравния  и моя приятел – Митко Бързия. 
– О, не! Не знаех, че вътре има дух! – казах докато разглеждах учебника. – Трябва да открия  Духа на тримата войни, преди да са намерили сферата и да са станали пак в човешки облик!
На другия ден в училище урокът ни за предания, митове и легенди беше точно за духовете.
– Незная дали тази история е истинска или просто доктор Зъл правеше нещо, което се провали. – прошепнах аз на Митко.
В това време звънна училищния звънец и всички излязоха навън, а заедно с тях  и аз. В този момент се появи Духът и започна да пита:
– Къде е Стоил Неравни? Кажете веднаааа - гааааааааааааа!
– Хей, защо викаш  като аз съм точно пред теб? – казах невъзмутимо.
– Мислиш се за много смел, така ли! Най -смешно е това, че си още жив! – изсъска Духът като ме сграбчи и ме вдигна във въздуха.
– Хей,  вие не сте войни ами сте се появили от взрива, нали? – попитах! – Войните са само легенда, нали така? Затова ако не бях аз, нямаше да ви има! Нямате право да ме обвинявате за нищо!
– Ха, да видим кой не си е научил уроците! – Казаха те и преобразиха лицата си в истинските си лица.

– О, не! – въздъхнах аз.
–А нека да ти кажем и каква е твоята вина в тази история – изкрещяха войните от  Духа – Машината на д-р Зъл щеше не само да ни освободи, ами щеше да ни превърне отново в истинските ни форми. Старият пират си мислеше,  че ще ни подчини, но щеше да се получи точно обратното! Всичко вървеше идеално , но ти съсипа всичко! Ще отидем да търсим сферата за да си върнем човешкия облик. И ще те убием тогава! Ха, ха, ха!
 Духът ме хвърли в храстите и изчезна някъде в улицата , между колите.
Бързах след училище да се прибера и с нетърпение се  зачетох в интернет. Интересуваше ме  всичко, което бе написано за тези странни същества –  духовете.
       

– Ох, ако са просто газ как бих могъл да ги победя? Хей, я почакай! Те са газ нали, а въздух като тях се разгражда с времето! Сигурно затова бързат отново да се превърнат в човеци. По обичайния начин не мога да ги победя! – помислих си аз – Това означава, че трябва да ги издухам с нещо! Но нямам време да го построя, тъй-като те са на път да открият и отворят  сферата! Трябва, трябва незабавно да да ги спра! Задължително! Защото станат ли  отново хора, възкръснат ли ония силни войни от преданието,  целия свят ще бъде загубен! Но как ще се се справя сам? Ще ми трябва отбор. Да! И аз знам точно кой ще е той.
На другия ден събрах  мойте съученици: Митко, Наско, Гошо, Таня, Тони, Краси, Илиян, Мартин ... (все приятели от класа). Разказах им всичко най-подробно. А и Наско и Гошо се бяха  сражавали с д-р Зъл в  Първа и Втора част на книгата „ Великите   пиратски приключения“, и знаеха  напълно какво става.
– Ще ми трябва помощ за да спра Духа. – заявих аз  –  Зная, че вие сте дръзки и смели и няма да ми откажете.


На снимката, която направих набързо се виждат само  четирима от приятели ми от нашия клас:  Таня,  Наско,  Гошо  и Тонито.   В  Обратния  свят имената  им  бяха: Таня Цветна, Наско Дръзки, Гошо Непокорни, Тони ЗвезднаГошето е този с зелената блуза, Наско е с тъмно-синята, Таня е с лилавата,  а Тони е  с розовата.   По-нататък в книгата ще ви запозная и с останалите  ми приятели. 
      

Глава 3.

Преследването започва


– Добре, това ще е по-опасно от всичко което сме правили досега! – предупредих аз – Но съм сигурен,  че вие ще се справите!
– Даааааааа! – извикаха всички!
   

– Тогава да тръгвамеее! – викнах .
В това време, на път,  злия Дух беше разбрал за случилото се.
– Уааааа ха, ха, ха! Тези хлапета икат да ни спрат? Ха, ха, ха, ха! – изсмя се той. – Тъкмо ще видят как ще вземем сферата, но дотогава, това ще ги забави!
Духът вдигна ръце и пред  него се появи огромен, гигантски скорпион. Грамадните му черни очи се отвориха и се напълниха с гняв.
– Чакай ги тук, момче! Те ще дойдат скоро. Ха, ха, ха, ха! – разпореди се Духът.
След някъде около ден, аз и моите приятели стигнахме до гората, в която не предполагахме, че е скрита страшната изненада  – скорпиона.
– Сега накъде, Стоилчо? – обади се Доника.
– Ами принтирах тази карта от интернет, за да се ориентираме,  но тя се оказа  пълен боклук! – ядосвах се аз.
Ядосвах се и с право. Бързах и сигурно не съм въдял каква карта съм принтирал. Тя представляваше истински лабиринт, който завършваше с оплезено човече. Под него пишеше: „Който е принтирал тази карта е по-зле и от мен.“
В това време се чу невероятен шум от към гората. Дърветата започнаха да се огъват и тресат.
– Това земетресение ли е? – попита леко притеснено Тонито.
– Де да беше! – казах и посочих огромния скорпион,който с мощните си шест крака и космати ръчища беше вече пропълзял недалеч от нас.


– Трябва да го преборим! – казах аз.
– Добре. Да използваме силите си! – каза Киро и активира пиратската си сила: започна да се оголемява и да става все по-силен и мускулест.
Тонито пускаше звезди от роклята си. Наско оголеми ръцете и краката си и започна да удря скорпиона. Таня използва цветните си сили. Всички се включиха да атакуват чудовището.


Избутахме скорпиона на една поляна за да го победим по-лесно. Митето задейства свръх бързината си и спъна скорпиона, докато Кирчо го държеше. След това Краси използва силата си да контролира тревата и я накара да завърже звяра.
– Да, само така! – закрещяхме от възбуда и се поздравихме с пляскане на ръцете.
– Много по-лесно е с целия клас, отколкото само аз и Митко – казах като потривах доволно ръце.
Изведнъж скорпиона отвори очи. Започна да се оголемява, а тревата с която бе завързан взе да се къса. Скоро той се отскубна, като  достигна огромни размери.
– Хей, приятели! – извиках – Мисля, че е време да бягамеееееееееееее !
Всички се втурнахме да бягаме.
– Кирчо, не можеш ли да се оголемиш в неговия ръст? – попитах аз докато тичахме.
– Не. Не мога да достигна такива размери – отговори Кирил.
Докато бягах не видях храста пред мен, спънах се в него и тупнах на земята, а скорпиона вече ни настигнаше.
– Е, не може да стане по-зле от това! – въздъхнах отчаяно.
Изведнъж гигантското създание започна да се разширява и преди да се осетя беше станало на  два скорпиона...
– О, явно може! – изправих се аз и хукнах през глава, за да достигна приятелите си.
Бягахме, бягахме и излязохме от  гората където пътят беше пропукан от доста големи пукнатини,коити ние трябваше да прескачаме. В бързината и с мисълта за чудовищата отзад не забелязахме, че от зеещите цепнатини по пътя излизаше нещо като пара или пушек. Не спирахме да тичаме. Тъкмо стигнахме до една скала, когато огромните чудовища-близнаци стъпаха на напукания път. В този момент изведнаж целият път, от гората до мястото на  което бяхме се озовали ние, се срути заедно със скорпионите... А в пропастта, която се отвори, клокочеше нажежена  лава.
– О, Господи! Скорпионите паднаха в лавата! – радостно завика Мартин.
– Скоро и нашия камък ще се счупи! – прекъсна го Таня, като гледаше разтревожено как се напуква скалата на която бяхме.




Глава 4


          Смали се до минимален размер

Скалата бързо се трошеше. Едри пърчета с трясък се откъсваха и политъха надоло към огнената безна. Щяхме да изгорим, да станем на пепел, да последваме съдбата на скорпионите!
– Кирчо, не можеш ли както се оголемяваш, така и да се смалиш? – попитах.
– Не съм опитвал – отвърна Киро.
– Е, сега е моментът! – окуражих го аз.
Кирил започна да се смалява. Смалява се, смалява се и накрая достигна размера на малък молив.
– И сега какво  – попита той?
– Сега е време картата да стане полезна за нещо – казах аз и я извадих от джоба си. Прегънах я така, че да се получи хартиено самолетче. Сложих Кирчо вътре, като му дадох кратки инструкции какво следва да извърши.
– Добре! Приготви се за излитане! – предопредих го и хвърлих самолетчето възможно най-силно.


Хартиеното превозно средство се издигна нагоре и премина като стрела над лавата.
– Ох, дано да стигне, дано да стигне до края! – трескаво се молеше Таня.
Самолета наистина успя да прилети на отсрещната страна и се приземи в  гората. А камъкът на който ние стояхме все повече и повече се рушеше от нажежената лава.
Киро, стъпил на земята отсреща, не губеше време: по най-бързия начин достигна великанските си размери и мигновено измъкна едно високо дърво. Постави го правилно (според моите  инструкции): корените на дървото бяха на края на гората, а короната – върху камъка на който се бяхме скупчели ние. Същински мост над врящият казан!
– Хайде бързо! – извика Доника – Да бягаме!
Когато почти бяхме стигнали до спасителния бряг – върхът на дървото се пречупи. Ние обаче  се затичахме с всички сили към корените му и скочихме.
– Ууаааааааааа! –крещяхме в един глас докато скачахме.
– Ох, добре, че успяхме! Браво на нас! – викаше радосно Тонито Звездна.
 Дървото вече гореше в лавата, а камъка се бе разпаднал на малки късове, които бавно потъваха във врящата огнена каша ...
– Уф, бяхме на косъм! – се обади Миро.
– Леле, представете си щом сега едва не загинахме колко ще е трудно за напред? – казах леко огрижен аз – Но това не трябва да ни спре! Да продължаваме!
........................................................................
Нашата победа над скорпиона никак не се одобри от Духът, който доста беше напреднал в търсенето на сферата на боговете .
– Ах, вложих толкова магия в този звяр! – ядосано говореше женският войн, която явно бе магьосничка.
– Няма нищо! Не забравяй,че сме Дух. Сега ще ви покажа моето чудовище, което ще спре тия малки натрапници и ще ни спечели време  – каза друг от войните и извика:
– Ей, ти, събуди се от мъртвите и излез пак към живите, но този път бъди по-зъл и безплощаден от всякогаааа! Ха, ха, ха!
Това заклинание наистина действаше. Не че войнът Всемогъщ мъж владееше магии, но като духове те можеха да правят каквото си поискат.


Нека ви кажа имената на духовете войни: лигавото нещо е Чудовището, мускулестия мъж е Всемогъщия мъж, а магьосницата е Жената с маска. А сега да се връщме към историята.


Глава 5
                  
                      Мучо Чочо жив ли е?

Не само Духът, ами и ние самите напредвахме в търсенето.
– Е, претърсихме цялата Пиратска България и никаква я няма тази сфера! – въздъхна Мартин.
 – Оф, може изобщо да не е тук! – ритна един камък Миро.
– Хей, току що ми даде страхотна идея. – казах аз. – Никой не е казъл, че ще я намерим тук. Да я потърсим в Пиратска Гърция.
– Стойте на място! – чу се дразгав глас. – Изглеждате много вкусни!
– Искаш да кажеш сладки, нали? – обади се някой от децата.
– Не! Искам да кажа, че вие ще сте основното блюдо в вечерята ми!!!! – чу се отново гласа.
– Хайде! Покажи се който и да си! – викнах.
Храста пред нас се разтвори и от там изкочи странно същество.
– Стоилчо, това не е ли... – тихо прошепна Митко.
– Да! – отговорих аз. – Това е Мучо Чочо!
  Наско Дръзки застана невъзмутимо пред стария ни познайник  и му се присмя:           
 Хей, но ти си само един, а ние сме цял клас.
– О, така ли? – изръмжа Мучо. – Помните ли вълшебните ми гъби? Ето, сега ще ги използвам!
Злия Чочо изяде една гъба и докато се усетим пред нас застанаха двама, трима... На брой вече бяха колкото нас.
– Мучовци срещу нас! – извиках.
Настана ожисточена битка.


Явно и Мучо Чочовците притежаваха различни сили (точно като нас). Прас, бум, пат. Боят беше тежък, но все пак ние бяхме по-самоотвержени и сплотени. Мучовците започнаха да изчезват един след друг. Всеки от нас се беше бил с чудовището по своите сили и възможности. Бяхме страшно изтощени. Остана само истинския Мучо Чочо, който до момента не беше се включил в схватката.
– А сега последната ми гъба ще ви забави достатъчно, за да може господарят ми да си свърши работата! – изкрещя той и гъбката в ръцете му се превърна в странно светещо оръжие.
  


Мучо Чочо натисна спусака и започна да ни обстрелва. Облъчи ни ослепителна светлина. Затворих очи.
– Ох, какво стана? – отворих ги аз и се озърнах.
 – О, не!
Бяхме се озовали живи и здрави на някаква непозната друга планета на която дори нямаше слънце, което да свети и нямаше сенки.Но все пак странно как дишахме и не измръзвахме.
– Изглежда, че това оръжие не е за унищожение, ами е телепорт. – забеляза Таня.
– Така е. И ни е телепортирал за да може духът да намери сферата преди нас – казах.  
– Ами сега какво? – попита Гошо.
– Ся са молете някой да дой и да ви спаси! – чу се някакъв глас.
Показа се старец с бастун, скъсани дрехи и преглъхнал глас.
– Их, кой си ти? – попита Краси.
– Ауе онова тъпо чудовище ма запрати тук кат вас преди 40 годин – отговори той.
 – Запрати ма тук кат бях дети. Още преди да почна даскълък и затва говора малко неграмотну – каза старецът.
– Ох, не искам и аз да свърша като този нещастен човечец – въздъхна Киро.
– Ами ей  там има една ракетъ, ама тя е мноо разбитъ – започна да обяснява стария човек.
– Къде е, къде е?! – завикаха децата в един глас.
– Ей я там – посочи странника с бастуна си  далечината, където забелязахме силуета на някакво подобие на космически кораб.
           



– О, това е перфектно! – извика Илиян, чиято сила беше да ремонтира разни неща страшно добре. – Само ще завъртя това, ще отвъртя онова и всичко ще е готово след час.
– Но ние нямаме толкова време! – каза Мартин и посочи някакви странни човечета, които идваха към нас с електрошокови оръжия.
– Опитайте да ги задържите малко, а аз може и да свърша по-рано.
И започна познатата борба. Извънземните обаче бяха твърде упорити. Въпреки, че оръжията им изглеждаха прости и малки, както се вижда  от картинката тук, болката от тях е много повече
отколкото да те удари най-силния боксйор в света. Един истрел и паднах
на земята.
Събудих се в една тухлена стая, която по-вече  ми при-личаше на затворническа килия, понеже вместо врати имаше здрави метални решетки. Бяха ми оковани ръцете и краката за стената.
– Ох, само това оставаше! – ядосах се аз, като се озъртах напрегнато в сумрака. Тогава видях, че точно до краката  ми се търкаляше една отверка, явно забравена от тези, които са ме приковавали.

– Но как да я взема, че и да отвъртя болтчетата. – помислих си аз.
– Хър, хър, хър! – чу се някакъв звук.
В отдаличения ъгъл на килията нещо се размърда. Беше едно извънземно, унесено в здрав сън.
– Пссст! – обърнах се към него. – Пссст! Ей, ти, събуди се.
– Ъх, какво става? – пробуди се то. – Тъкмо сънувах, че съм динозавър, който рита футбол и бях принцеса с лъскава курона! О, не, аз съм момче! Ха, ха, ха, ха, хо, хо, хо. А па ти кой си?
    
–Май не си от най-умните, а?! – казах си аз.



Глава 6

Бягството

– Ха, ха, ха! Веднъж дойде един милионер. – продължи да говори глупости съществото. – Аз му викам:  ,,Слушай,  ако ша ми са праиш, то и аз ша ти се правя!‘‘ и тогава той ме ритна в неприятните места! Ха, ха, ха, ха, хааааааааааа!!!!!!!!
– Виж какво, – прекъснах го аз –  може би доста време си стоял затворен тук и малко да си луднал, но ако обичаш, вземи ей тая отверка и ме освободи от оковите. Аз след това ще спася и двама ни!
– Кое, тва ли? – взе отверката глупачето. – А сега вместо да отвъртам винти ще направя нещо по добро!
То захвана инструмента здраво и започна да удря оковите с всичка сила.
– Не, сприииииииии!!!!!! – извиках аз. – Накрая ще я счупиш!!!
Извънземното все пак продължи и за мое очудване успя да разбие оковите.
– Хм, изглеждаше глупаво, но все пак подейства! – разсмях се аз.
– Тъй ми, то кат си лъв кат мен е лесно! – изръмжа нещото.
След като разтърках схванатите си  ръце и раздвижих изтръпналите крака започнах да търся податливо място в килията, което да разруша, за да се измъкнем от там. С все сили разтресох желязната решетка, но тя не помръдна. Остана ми една надежда – стената. Видях, че в зидарията ѝ имаше пролуки и разбрах, че това е единствения  изход за навън. Аз първо заудрях с ритници стената, след това с гръб и ръце натисках. Накрая, в продължение на около два часа напрегнат труд успях да  пробия отвор достатъчно голям през който да се промъкнем. Когато излезнахме   отвън, разбрах, че това не е било затвор, а сме били в килия на замък. Замъка на царя на извънземните (вероятно).  
Не далече от стената на замъка забелязах портал към планетата Земя и то точно, който водеше към Пиратска Гърция. Но бях излязал извън замъка, а не можех да се върна на Земята без другарите си, които предполагах, че и те са оковани някаде там в килиите на царя.
– Трябва да се върнем обратно в замъка! – сепнах се.
– Що? – зачуди се чуждоземеца. – Мой да няаш друг шанс да се върнеш на твойтъ Земя, ако тая дупка, портала де, се затвори.
– Може, но искам да спася приятелите си!
– Ми хууво. Ма мен не ма брой.
– Няма такива работи! – викнах аз. – Преди да те затворят си бил слуга в замъка, нали?! Значи го познаваш отлично!
– От къде разбра?
– Предположих. – засмях се аз.
– Оф, не щааааааааааааа!
–Виж, аз ти спасих живота, сега ти трябва да ми върнеш жеста! – викнах.
– Ееееееееееееее, добре де! – съгласи се човекоподобното.
Трябваше да се вмъкнем в двореца незабелязани, но не можехме откъм килита в която бяхме преди малко, защото там имаше здрави железни решетки. Нямаше друг вход, освен главния портал.  Отидохме до него и се скрихме зад ъгъла.
– Шшшт! Тихо, че има двама въоражени стражи! – прошепнах аз. – Стой тук, не издавай шум, а аз ще им се промъкна в гръб и ще ги зашеметя.
Когато почти бях стигнал пред портата, като престъпвах леко на пръсти, тъпото същество, за моя изненада, с цяло гърло запя:
– Опа гън гън стайл!
Стражите веднага се сепнаха и ме забелязоха, извадиха мечовете си и моментално ме нападнаха. Аз светкавично ритнах единия към стената, а  другия го ударих с юмрук толкова силно, че той падна зашеметен на земята. След това бързо взех меча му и започнах да се бия с другия. Той беше доста по-сръчен и успя да одраска ръката ми с меча си.
– Хей, – извиках аз на тъпото извънземно – ти ме забърка в тази каша! Идвай сега да помагаш!
  
   
– Мързел ма е! – измърка то.
– Хайде, побързай! – ядосах се.
– Оф, просто стисни тъпото нещо с острото желязо отгоре дет си хванал ! – каза извънземното.
Аз стиснах меча си. Последва  изстрел от  същия шоков ток, който ме беше упоил преди да ме затворят. Извънземния се струполи замаян на земята.
– Супер! – зарадвах се аз, взех двата меча и заедно с извънземното тихичко се промъкнахме в замъка.


Глава 7


              Спасяването на приятелите

– Слушай... – погледнах ядосано към извънземното с голямата уста. – За малко да ме убият по твоя вина.
– Замалко да ритнаш камбаната а?! Ха, ха, ха, ха! – започна да се хили то.
– Добре, ето плана: промъкваме се вътре тихо, спасяваме приятелите ми, връщаме се, ние се връщама на Земята, а ти си хващаш пътя. Ясно ли е? – попитах създанието.
– Ъъъъъъъъ, значи: влизаме шумно, шумно, взимаме приятелите ти, връщам се на Земята, а вие си хващате пътя. Тъй ли? – замисли се и се засмя глупачето.
– Горе, долу. – отвърнах. – Сега да се промъкнем вътре. Трябва да намерим царя, другарите ми сигурно са при него.
Влязохме в замъка и се озовахме пред две врати. На едната имаше табелка на която пишеше ,,цар“, а на другата врата надписа гласеше: „ вулкани, нинджи, лабиринти и други трудности“.
– Айде да минем през втората врата! – усмихна се извънземният.
– Мини. Аз ще спася екипажа си. – казах аз.
– Шегувам се! Хайде да спасяваме ,,екипажа“ ти. – разсмя се то.
Отворих вратата и скочих в стаята. Там на висок, златен трон седеше едно добре охранено извънземно с дистанционно в ръка.
– О, ти си избягал! – изсмя се подло то. – И като гледам си довел и стария ми лакей. Е, няма нищо. Сега ще ви последва същата съдба, каквато последва приятелите ти, човеко.
Золодея натисна един от бутоните на дистанционното си и приятелите ми се появиха.
– Хей, здравейте! – поздравих аз.
– Не мисля, че те са в добро настроение. – скри се зад гърба ми създанието (приятелят ми).
Всичките ми съученици запрестъпваха  към мен като издаваха зловещи звуци. Бяха много ядосани и учите им бяха жълти.
– Забелязах. – отвърнах.
– Хванете гиииииии! – извика царят.
   
– Уоу, те са един, два...! – започна моят приятел (извънземното).
– Те са моите съученици  от 5 „в“ клас! – отвърнах.
– И по какъв начин шъ им върнем умъ? – продължи той.
– Как ти е името между другото?
– Извънземньо. Твоето?
– Стоил Неравни. Хайде Извънземньо да се бием, а пък аз ще измисля как да ги оправим! – дадох единия си меч на Извънземньо. – С меча само ще се отбраняваш. Никакво мушкане или пускане на ток, защото ще ги убиеш.
В това време един от приятелите ми се нахвърли. Аз го хванах така, че да не мърда и видях на гърба му нещо, като пипала, коидо пробиваха кръста му и влизаха в тялото му.
– Сигурно това е нещото което ги хипнотизира. Гадост! – помислих си аз.
Извадих меча си и тъкмо да отсека пипалото се чу гласа на царя:
– На твое място не бих го направил.
Погледнах към него и видях Извънземньо пленен от приятелите ми.
– О, Неравни! Нали ми каза само да се отбранявам?! – извика той.
– Да, и като гледам страхотно се справяш със задачата. – намръщих се.
– Човеко! Пусни оръжието долу и вдигни ръце! – изръмжа царският извънземен. – В противен случай ще превърна приятелчето ти на фелето в сандвича ми.
Хрърлих меча и изпълних нареждането. Не можех да пожертвам Изънземньо. Наобиколиха ме  още много извънземни. Оковаха ме със здрава желязна броня. Взеха едни от онези стоманени пипала и се опитаха да ми ги поставят.
– Интересно ми е как ще ги прекарате през бронята!? – присмях се аз.
– Спокойно, минават! – обади се господаря.


– О, не! – притесних се аз. – Положението е наистина лошо. Това може да е краят.
Поогледах се наоколо преди да ми сложат хипнотизиращата машина. Непосредствено до мен бе разположена царската трапеза върху която  имаше всякакви вкуснотии. Видях и чаша с уиски. Веднага ми хрумна нещо. Светкавично си протегнах главата, захванах чашата със зъби и със всичка сила запратих уискито към Извънземньо.
– О, вкусно! – заоблизва се той.
Възбуждащата течност влезе право в устата му. Та нали той самият си беше малко луд, а сега направо стана бомба. Освободи се от хватката на хипнотизираните ми приятели и започна да бяга насам-натам. Захвана да руши стените на замъка, мебелите и другите неща.
– Спрете гоооооооооо! – извика царят.
Но Извънземньо вече беше унищожил повечето стени и колони на двореца. В този момент извънземните ме пуснаха за кратко, за да гонят приятеля ми и аз успях да се усвободя от желязната ризница. Хвърлих се към уплашения извънземен господар и изтръгнах дистанционното от ръката му.
– Забелязах, че не си хипнотизирал само другарите ми, но и всички тези извънземни, за да ти служат. Тъй като Извънземньо е бил прекалено пощурял, хипнозата не му е подействала  и затова си го направил лакей, но и в това не го е бивало, затова си го затворил. – казах, като натиснах един от бутоните на дистанца. – Но вече е време всички да са свободни!
Всички желязни пипала се самоунищожиха. Приятелите ми и извънземните се съвзеха.
– Какво става? – запитаха се те.
– После ще разберете! Сега бързо навън! – викнах аз.
Лудото същество, което спасих, вече почти беше разрушило стените на замъка и той скоро щеше да се срути.
Успяхме,обаче, навреме да се измъкнем, а на Извънземньо му минаваше вече силата на пиянството. Само царят остана вътре и целият дворец се срути върху него.
– Нееееееее! – чу се за последно неговият глас.
– Хайде, приятели! – извиках аз. – Към портала!
Изерднъж камъните и останките от замъка започнаха да разместват. Светна якра светлина и от тухлите излезе един огромен извънземен.


– Дръжте гоооо! – извикаха всички извънземни.
Те се нахвърлиха върху бившия си цар.
– Хайде, приятелю! Тръгвайте към ваша планетъ, а ние треби да фанем и накажем золодея. – каза ми Извънземньо.
– Така и ще направим. – обърнах се към него. – Благодаря, че ми помогна. Чао.
Аз и приятелите ми скочихме в портала и веднага се озовахме на нашата майка -Замя.

      
                               Глава 8

                     Древногръцки статуи


Бяхме попаднали  в Пиратска Гърция.
– Къде ли е онзи „ Мучо Чочо“ или какъвто да е там? – попита Мартин.
– Името ли си чух? – изкочи  от близкия храст  самия Мучо, като че ли е знаел точно тук да ни чака.
– Дръжте го приятели! Трябва да го хванем и накажем за всички  злини, които ни стори!– извика Евгения.
– О, аз няма да се бия още с вас. Все още не. – изсмя се магичното създание.
То извади от джоба си една бутилка, хукна през глава като викаше:
– Хванете ме де, охлюви!
Чочо бягаше ли бягаше, а ние го следвахме ли следвахме, докато стигнахме до един музей. Пред вратите му имаше огромни статуи, които изобразяваха два древногръцки бога – Зевс и Посейдон.
– Запознайте се със статуите! – извика Мучо и хвърли шишето по тях.
Надигна се пушек и в същия миг боговете оживяха.
Хората-туристи, дошли да  разглеждат старините, започнаха да бягат и да викат:
– Βοήθεια, βοήθεια!
– Ох, само това оставаше! – въздъхнах аз.

Около паметниците започнаха да се образуват светкавици и цунамита. Все едно наистина имаха силите от приказките и легендите.
– Какво ще правим сега? – притесни се Нелито.
– Имам идея! Може да успея да направя една голяма статуя, която да ги възпре... – замисли се Илиянчо който, както всички знаем, е страхотен майстор. – Но ще ми трябва много размекната  глина.
Мучо Чочо започна да се смее:
– Ти да направиш огромна фигура?! Ха, ха, ха, ха не ме разсмивай!
Той сложи една от вълшебните си гъби на земята. Тя се превърна в огромна каруца пълна с глина.
– Правя го само за да видя провала ви. – продължи да се смее Мучо.
– Супер! –  зарадва се Илиян.
В това време големите глинени богове започнаха да нападат.
– Ние ще ги забавим! – погледнах към приятелят си аз. – Но и ти побързай с фигурата.
 Не след дълго глинения шедьовър беше готов. Получи се перфектен великан, който се надявахме, че ще се справи с древните богове.


– Ти наистина успя! – учуди се Чочо. – Е, не си мисли, че ще победите, защото нямаш магически елексир с който да го съживиш.
Аз се шмугнах тихо зад гърба на Мучо Чочо и грабнах от джоба му отварата.
– О, напротив, имаме! –казах и хвърлих ботилката с течността по паметника на Илиян.
Той се размърда и оживя. Нахвърли се на другите статуи и се подхвана една нова ожесточена битка.
Боговете, обаче бяха много силни. Това, че са двама, им помагаше да се пазят по-добре и да атакуват нашия великан от двете му страни. От тежките удари и поражения, глинения ни спасител - великан падна на колене. Зевс му сграбчи ръцете и ги откъсна, а Посейдон го шутираше зверски по
   
краката. Накрая бога на морето го ритна толкова яко, че изнемощялото творение на Илиян  изхвърча към една близка бензиностанция. На нея имаше спрян камион.  Глиненото момче падна върху него и камиона се взриви, а с него и бензиностанцията. Огъня бе толкова силен, че нашият великан се стопи до основи.
    – Божичко, сега какво ще правим?! – извика Тони.
    Аз се замислих и обявих:
    – В такъв момент бих казал само едно:
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!

    

Няма коментари:

Публикуване на коментар